Път към висшето общество

„Когато мъж и жена са насаме, там винаги присъства и дяволът като трети“.

Това, което се случи, е точно това, което исках да ми се случи. Аз съм собствевият си проектант.

Чудна работа, винаги щом човек поиска нещо, той го получава.

О, да се ходи на театър е добре. Но се пазете от четене. Здравите млади мъже не трябва да четат. Иначе ще свършат като грохнали даскалчета.

Златните сърца и заможният живот често вървят ръка за ръка.

Чувствах се натежал като неделен ден, сякаш времето можеше да ме въвлече в някакъв свят, подобен на лоша гравюра – мрачен, вкостенял, досаден и загубен.

Аз бях разглезен пътешественик – разглезен като аристократ, който предвкусва горещата баня, новото пиене, с което да избие махмурлука от старото, турското кафе и дрямката в копринения халат.

Бях с най-хубавите си празнични дрехи: светлосив костюм, който ми струваше четиринадесет гинеи1, дюс сива връзка, дюс сиви чорапи и кафяви обувки.

Защото лицето не е невинно, а непривикнало. Искам да кажа, непривикнало със секса, с парите, с печеленето на приятели, с въздействието над хората, още неомърсено от калта, която човек е принуден да прегази, за да вземе това, което иска.

То беше също като банкнотата от една лира, която бях хвърлил на земята, когато се скарахме през зимата; честта, както и свободата са лукс, достъпен само за хората с независими доходи, но има една граница на безчестието, нещо като водната линия на параходите, която отделя мъжеството от свинщината.

Откъм Пенините подухна лек вятър, студен, влажен и хап-лив, който се опита да намери пробив в отбраната ми. Той се отдръпна, разгромен от алкохола, месото, дебелия вълнен плат на балтона и мекия кашмирен шал; този убиец на бедните и слабите нямаше вече никаква власт над мене. Погледнах малкото местице, което навремето бе мой дом; доста дълъг път бях извървял от 1941 година.