Ориана Фалачи- интервю със себе си

когато пълним устата си с думата Демокрация, виждаме, че тече от всички страни. Знаем много добре, че е отчайващо несъвършена система и в известен смисъл – лъжлива. Твърдя това и в „Силата на разума“. С помощта на Токвил. Той е от хората, които разбират тези неща. Та Токвил казва, че основните принципи, на които се базира демокрацията, са два, принципът на равенството и този на свободата. Но човешките същества обичат много повече равенството, отколкото свободата, и много често тя изобщо не ги интересува. Свободата изисква прекалено много жертви, голяма дисциплина, а и не е ли вярно, че можем да бъдем равни и в робството? И сякаш това не е достатъчно, хората всъщност не разбират принципа на равенството.

: като че ли левицата и десницата са едно и също лице. Когато говоря за левица и десница, нямам предвид две различни, противоположни сили, едната – символ на регреса, а другата – на прогреса: става дума за среща, на която два отбора по футбол гонят топката на властта, и само по тази причина изглеждат различни и противоположни. Ако се вгледаш добре обаче, ще видиш, че въпреки различния цвят на екипа те са хомогенна маса – един отбор

Под „равенство“ демокрацията разбира юридическото равенство, онова, което произлиза от свещения принцип: „Законите са еднакви за всички“. Не интелектуално и морално равенство, а еднаквост на ценностите и достойнството. Не равните заслуги на един интелигентен и един глупав човек или еднаквите ценности на един почтен и на един непочтен човек. Не съществува подобен тип равенство. Ако го имаше, нямаше да го има живота. Нямаше да съществува индивидуалността, съревнованието. Включително и олимпиадите, състезанията, футболните мачове, към които италианците са така пристрастени. Всички щяхме да бъдем еднакви като автомобили, пуснати от монтажната линия. Бедата е, че демокрацията помага на неграмотните, на самонадеяните, да отричат тази истина, този факт. Помага им чрез гласа, който се брои, но не се премерва, тоест с доверието към количеството, не към качеството. Помага им чрез реториката, демагогията и популизма. В резултат – всеки мърляч и некадърник може да се кандидатира и да бъде избран.

разбера дали страданията ми са предизвикани от тялото или от душата, от моето Извънземно или от рака на Еврабия, отново продадена от

Парвеню, тоест new-comers, self-made men – тези хора се харесват в Америка, където е измислена модерната, съвременна демокрация. Не в Европа, в която дори Френската революция не успя да ликвидира психологическата склонност към слугуване на аристокрацията. Да, истина е, че от края на деветнайсети век историята на Европа е пълна с парвенюта, с new-comers, self-made men, попаднали във властта. Но ако започнем от Наполеон, който, за да бъде наистина признат, трябвало да се обяви за крал и император, те никога не са се задържали дълго. Особено лесно е да ги събориш в Италия, защото италианците са непостоянни. Нетърпеливи и непостоянни. Както те обичат, така те мразят, както те възхваляват, така те ругаят. И нещо друго, противно на повечето американци, италианците се дразнят от този, който има много пари. Накрая, поради липса на политическо възпитание или от мързел, а може би пак от непостоянство, никога не признават собствената си отговорност. Винаги я прехвърлят на действащата власт. Виновно-е-крадливото-правителство.

Свикнали са, приспани са. Търпят пасивно всички подобни неща, приемат ги за нещо естествено, като смяната на сезоните. За всичко това е виновна и другата страна.

Разбирате ли, за мен „политика“ не е мръсна дума. Това е свята дума. Благороден ангажимент, дълг. Не възможност да направиш кариера, незабавно да си осигуриш привилегии, да задоволиш суетата си или жаждата си за власт. А откакто свят светува, политиката почти винаги е била в ръцете на тези, които не мислят като мен. „В политиката – каза ми навремето тогавашният полски президент Мечислав Раковски – дори ангелът се превръща в проститутка“. Е, не вярвам, че в парламента щях да се превърна в проститутка. Но тези, за които политиката е възможност за кариера и големи привилегии, радост за суетата или жаждата им за власт, са прекалено много.

Законите са еднакви за всички“. Не интелектуално и морално равенство, а еднаквост на ценностите и достойнството. Не равните заслуги на един интелигентен и един глупав човек или еднаквите ценности на един почтен и на един непочтен човек. Не съществува подобен тип равенство. Ако го имаше, нямаше да го има живота. Нямаше да съществува индивидуалността, съревнованието. Включително и олимпиадите, състезанията, футболните мачове, към които италианците са така пристрастени. Всички щяхме да бъдем еднакви като автомобили, пуснати от монтажната линия. Бедата е, че демокрацията помага на неграмотните, на самонадеяните, да отричат тази истина, този факт. Помага им чрез гласа, който се брои, но не се премерва, тоест с доверието към количеството, не към качеството. Помага им чрез реториката, демагогията и популизма. В резултат – всеки мърляч и некадърник може да се кандидатира и да бъде избран. Дори с голямо мнозинство. И тъй като повечето хора не са Леонардо да Винчи или свети Франциск, често избирателите са представлявани от мърлячи и некадърници. А кой друг, ако не те, са основните виновници за катастрофалното положение, в което се намираме? Кой друг, ако не те, предава, предаде нашата култура на една не-култура?