Стихотворения

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,

наяве ли — не зная;

Сърце, сърце, смири се клето, —

от зло предчувствие обзето,

защо тревожно биеш ти?

Съдбата даде ли ти нещо,

че днес, настръхнала зловещо,

да може да го похити?

Животът ли? Ах, той един е —

и ти не искаш да премине

без диря някаква в света;

но колко пъти си, унило,

изстивало към всичко мило

и пожелавало смъртта?

и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай…

Към север беше моя път,
а ти отиваше на юг;
следи — заличи ги прахът,
не чуем днес един за друг.

Но мой сърдечен идеал,
звездице светла в нощен мрак,
живот и младост — бих ги дал,
да можех да те видя пак.

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли — не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна… Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж — от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля — и чезна оттогаз

А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата —
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата…
Но ти ли там ще бъдеш?

А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата —
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата…
Но ти ли там ще бъдеш?

но всякога и всичко на питане мълчи

ми се да можа

(като под слънчице-топлик

росата капка), щом положа

глава ей тук —

(притиска се о него)

и на часа

безследно аз да се изгубя

и с тебе слея — и да са

и кръв и плът едно. Ах, любя —

тъй както никоя… затуй

и клета съм…

Кога ще грейне и в душата

на примирение лучата?

Съдбата ще ли отреди

покой за болните гърди?