Алексис Зорбас

Добре де, Зорбас – казах, за да го разпаля, – добре де, ама Господ не те пита какво си ял, а те пита какво си сторил!

– А пък аз ти казвам, че и това дори не те пита! Ама отде знаеш това бре, неграмотни Зорбас, ще ми речеш? Знам го с положителност, защото, ако аз имах двама синове, единият благоразумен, стопанин, пестелив, богобоязлив, а другият хаймана, непочтен, гуляйджия, женкар, вън от закона, щях да ги слагам, разбира се, и двамата на трапезата си; но не знам, сърцето ми май щеше да го тегли повече към втория. Разбира се, може би защото щеше да прилича на мен. И кой ти казва тогава, че аз с Господ не си приличаме повече, отколкото той с поп Стефанос, дето ден и нощ прави метани, събира пари и не дава и на ангела си дори вода?

Господ гуляе, убива, върши неправди, люби, работи, гони неуловимите птички, също като мен. Яде каквото му се ще; взема която жена му се хареса. Гледаш някоя красива жена, като капка, гледаш я как ходи из тая земя и сърцето ти се радва; и изведнъж разтваря се земята и жената изчезва. Къде отива? Кой я взема? Ако е порядъчна, казваме: Господ я взе; ако е чапкънка, казваме: дяволът я взе. А пък аз ти казвам, началство, казвам ти го и ти го повтарям: Господ и дявол са едно и също нещо!

„Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!“

Зорбас чу въздишката ми, вдигна глава, извърна се.

– Зле се държахме – измърмори той, – зле се държахме, началство. Засмя се ти, засмях се и аз, и тя, горката, ни видя! И това, дето ти си тръгна така, без да я награбиш, сякаш е някаква стогодишна изпосталяла старица – какъв срам! Не е то това възпитание, началство, не се държат така хората, не, да ме прощаваш! Ами че нали е жена, божем, слабо създание, жалостиво. Пак добре, че поне аз останах да я утеша.

– Ама какви са тия работи, Зорбас! – засмях се аз. – С целия си ли твърдиш, че на всяка жена все това ù е в акъла?

– Да, все това ù е в акъла, началство. Слушай ме ти мен, дето съм видял и патил, и какво ли не съм извършил, и дето ми е дошъл, уж де, акълът. На жената само това ù е в главата, болно нещо е тя, ти казвам, жалостиво. Ако не ù кажеш, че я обичаш и я желаеш, започва да плаче. Може и хич да не те иска, да се гнуси дори от теб, може да ти откаже – това е друга работа! Може. Но тя иска всеки, който я види, да я пожелае. Това е то, което иска, горката, стори ù хатъра!