Надя Баева

Повечето деца обичаха да се бият помежду си. Аз не. Не исках да наранявам друг освен себе си. Когато тялото ме боли, сърцето ми не страда. Елементарна математика и прилична сделка.

Луна беше момиче, обаче това не ѝ пречеше да си е страхотна. Понякога задаваше твърде много въпроси с очи, друг минус нямаше. Майка твърди, че го правела, защото я било грижа за мен. Нямаше да си кажа, но и мен ме беше грижа за нея.

Родителите ѝ разправяха, че на гласа ѝ му нямало нищо. Свързано било със света.

Разбирах го. И аз мразех света.

Исках вместо мама да умра аз. Аз бях много безполезен. А толкова много хора зависеха от мама.

Татко.

Лев.

Аз.

Аз.

Не исках да я целувам.

Исках да отворя като с цип кожата си и да я напъхам в мен.

„Сърцето ми се пръсна не защото бях тъжен, а защото се преизпълни до краен предел, когато те видях, не беше достатъчно просторно“, така ми каза веднъж той.

но татко и приятелите му казваха, че създаването на добри навици е важно, за да не изглеждаш на шейсет, когато си на четирийсет.

Да покрия всеки сантиметър от него с език и устни, и със зъби, както си бях представял всеки път, когато поглеждах към Луна.

Слушалките ми заглушаваха песните на птиците, щурците и хрущенето на листата под краката ми. Светът е гадно място. Хич не ми трябваше повече да го чувам, край!

– Луна! – изгърмя гласът на Найт Коул зад гърба ми.