Иван Пауновски

и ви е жал, че така скоро, така безвъзвратно е повехнала мигновената красота, че така измамно, напразно е блеснала тя пред вас — жал ви е, защото не сте имали време дори да я обикнете…

Тя ме хвана мълком под ръка още трепереща от вълнение и уплаха. О, неканени господине! Как те благославях в тая минута! Погледнах я бързо: тя беше много миличка и брюнетка — бях отгатнал; на черните й мигли още блестяха сълзички от неотдавнашната уплаха или от предишна мъка — не зная. Но на устните и вече светеше усмивка. Тя също ме погледна крадешком, леко се изчерви и наведе очи

Аз съм някак изплашен сега. Като че всичко е сън, а аз дори и насън не съм си представял, че някога мога да говоря с някаква жена.

— Как? Ни-ма?

— Да, ако ръката ми трепери, то е защото никога още не е хващана от такава хубавичка, малка ръчица